
По мои наблюдения, качването в самолет протича през следните обособени фази:
1. Висене. Повечето хора стоят седнали на седалките около гейта и гледат лаптопите си. FREE WIRELESS INTERNET никога не работи, а платения е 5 евро за 40 минути. Никой не цъка в интернет, но всеки иска да си покаже новия лаптоп и гледа тъпо в екрана. Няколко костюмара гледат тъпо в Word, и един - явно икономист - гледа тъпо в Excel. Останалата част са отпускари, който гледат тъпо визуализацията на Media Player. Гледането на DVD вече е демоде. Играенето на Solitaire е равносилно на социално самоубийство. Аз откачам от скука и си плащам интернета.
2. Очакване. Лелката на гейта кихва, и веднага няколко нервни добитъка стават и се нареждат на опашка. По някое време надписа на мониторите се сменя на "Go to gate" и половината пътници се скупчват на гейта в малко спретнато стадо. Следващите 15 минути прекарват прави, с чанти в ръце гледайки втренчено гишето. Аз цъкам в интернет.
3. Качване. Гейта отваря. Лелката казва "Уважаеми...", чува се всеобщ трясък от затваряне на лаптопи и всички рипват чевръсто. В момента, в който от високоговорителя се чува "...пътници..." всички са се накупчили, мучат и рият с крака водени от неистовото желание да се качат първи на самолета. За победителите обаче награди няма. Аз цъкам в интернет.
4. Донапълване. На опашката са останали седем-осем човека. Лелката напомня по уредбата, че гейта скоро ще затвори, и е време да се качваме. В далечния край на летището от duty-free-то излиза керван от 5 камили натоварени с хартиени торбички, и почва яко да се набира по трасето към гейта. Аз цъкам в интернет.
5. Потегляне. Лелката обява, че това е най-последно и финално повикване и който не се качи в самолета, ще му свалят багажа и ще го напляскат по дупето. Аз цъкам в интернет, тъй като съм употребил 35 минути от полагаемите ми се 40. Лелката ме поглежда злобно, и аз ставам и с небрежна походка минавам през гейта. Лелката обявява, че самолета е вече излетял, и който не е дошъл, много му здраве и да се яви с родителите си при директора.
6. Наистина потегляне. Всички сме в самолета и чакаме германците. Германците обаче са с билети бизнес класа и има си хас да не ги чакаме. Накрая на тях им писва да набиват филийки с хайвер във ВИП чакалнята и пристигат весели и червендалести. Може би са пили, а може и просто така да си изглеждат. Всички сядаме по местата, закопчаваме коланите, и през следващите 20 минути чакаме разрешение за излитане.
04 Юли 2009
Качването в самолет
27 Януари 2009
Денят на възраждането
По онова време трябва да съм бил пети клас. Пети клас се пише с римско V, отгоре и отдолу се слагат полегати черти, за да се знае, че е римска цифра, а не латинско V. После горе вдясно се прибавя едно кирилско В - защото бях пети "ве" клас. Атанас Боев, Vв клас, №2, дата в полето, "Работа в клас," и прочее глупости. "Работа в клас" се слага най-отгоре, за да придаде официалност на текста, нещо като да кажеш "Добър ден" на учителя или да правиш физ-зарядка преди часовете. Прилежните ученици пишеха "Работа в клас" с почти религиозно усърдие, аз написвах "Работа в к", и загивах от мързел. Мразех да пиша, но пък обичах да чета.По онова време имаше някаква мода да се продават книги в час. Другарката по физическо беше особено активна, и от време на време в салона ни причакваше една пейка (дървена, стандартно "салон по физическо" изпълнение) с наредени отгоре й книги. "Хайде деца, изберете си книжка, може за вас самите, може някой да зарадвате, баба, дябо, братче, сестриче." Децата оставахме в пълен спек, досега сме се преобличали в шорти, бяла тениска и цвички, и сме се настървили за тичане, викане и скубане на женки, и изведнъж - изберете си книжка! Номерът беше, че можем да си вземем книжката сега, а парите да донесем утре. Много нечестен номер, понеже като се приберат децата с избраната, и вече поомачкана книжка, баба и дядо няма къде да ходят, освен да се зарадват и да я платят. Или, да не се зарадват, да дърпат уши и пак да я платят.
1 Абе, чудих се, дали да я линкна тази дума към сайта на правителството, какъвто google bomb тече в момента. Обаче, чудя ви се, като смените правителството как ще го отлинкнете и отбомбите това?
08 Юли 2008
Колектива ме хвърли в джаза
Всичко е почти идеално, само да не бяха белите финландски нощи или да имаше завеси в бара.
Намирам се на голям пътнически кораб (лайнер е някак неприлична дума). Корабът пътува от Хелзинки за Стокхолм, на кърмата му има бар, и през панорамния прозорец се вижда пътеката отиваща си зад кораба вода. Музиката е някаква виолетова магия. Аз съм седнал в бара, пия сайдер, и се правя че не забелязвам наточените руси финландки на съседната маса. В същото време Trip Collective размазват публиката (малко колхозен привкус има думата "колектив", но като сложиш "трип" отпред и всичко се оправя). Първата част беше адски хубав lounge jazz, който направо ме разтопи и ме накара да съжалявам, че не съм си поръчал уиски със фъстъци. След почивката обаче Трип подкараха задължителните за такъв кораб валсове и моя сайдер вече почна да се вписва - все пак възрастните граждани съставят 90% от посетителите на такива кораби. И в момента "пенсиите" куфеят така, както ние ще куфеем на Нирвана като се пенсионираме. Всъщност не, не са пенсии, пенсиите стоят по пейките пред блоковете. Тези които куфеят в нощен бар плаващ между Хелзинки и Стокхолм са "възрастни граждани".
Междувременно финките си заминаха, и дойде една сладка китайка. Китайките ми харесват, понеже са затрогващо дребосъчести и винаги усмихнати. Всъщност приятелката ми е синеока като финландка и дребосъчеста и усмихната като китайка. Аз съм един щастлив човек. А сайдера ми свърши и трябва да си взема още един. Къде са им тоалетните на тоя кораб?
Така-а-а, сайдер. Я, и китайката заминала. Голямо текучество има в тоя бар. Трип свирят един от известните валсове на Щраус - не знам точно кой, според мен всичките му валсове си приличат като песни на Модърн Токинг. Възрастните граждани танцуват, а младите граждани са заети да показват, че нямат нищо общо с тази музика. Както си му е редът. Тромпета леко изпъква на преден план, но като цяло ефекта е много добър. Я да го видя тоя сайдер, да не изветря?
Музиката леко ми навява спомени за ресторант "Димят" във Варна. И всъщност, това въобще не е случайно - варненските групи имат дългогодишен опит в забавляването на руски, германски и всякакви туристи. Мисля, че спокойно можем да говорим за варненска ресторантска школа в музиката. А възрастните граждани танцуващи тук най-вероятно са се наливали с евтина водка на Слънчев Бряг в младините си. Затова си е напълно закономерно варненци да създават настроението до Стокхолм и назад.
За три от момчетата съм сигурен, че са от Варна, за останалите не знам. Чарли (казва се Чавдар, но в силовите групировки и във варненската музикална гимназия без прякор не може) ми е съученик от 3-ти клас. Тогава аз свирих на китара, а Чарли - на фагот. После аз зарязах китарата, на фагот не просвирих, а Чарли стана професионален китарист, най-добрия, които познавам (познавам още един, по-лош!). Той е спояващият елемент в групата, като Ръсти в Бандата на Оушън. Към него се обръщат за "уреждане на въпрос", той се обажда, организира, намира, и събужда по телефона. Предполагам, пак той изглажда вътрешните противоречия в групата. Чарли ще има звукозаписна компания и ще печели големи пари.
Барабаниста на групата, Сашо (той не е от музикалната гимназия и няма проблем да е просто Сашо) ми е съученик от гимназията. Сашо е... никой не го знае точно какъв е. Сашо е мълчалив и потаен. Идеалният материал за финландец. Иначе се казва Александър, в това съм сигурен, понеже той беше първи номер в класа, аз втори, и стояхме заедно в часовете по математика и биология. Подреждането по номера се прави, за да не говорят учениците в час, и Сашо беше доказателство - все ми казваше да не му говоря в час, мълчеше и той, и само топуркаше с крака солови партии под чина. Всъщност сега, като се замисля, не съм толкова сигурен, че се е казвал Александър - може това да е било някакъв конспиративен ход. Сашо ще се ожени за бивш фотомодел, ще отвори ресторант, и никой няма да го знае точно колко печели. Дори и данъчните. А на мен пак ми свърши сайдера и ми се ходи до едното място.
Междувременно Трип са се върнали в джаза. Много са добри, заслужават повече от кораб. Вихрен, клавириста, го познавам чрез Чарли. Май бяха в един клас в гимназията, не знам, но със сигурност в един набор. Третия ми познат от набора, Страцимир в момента бил художествен директор на операта в Арканзас. Вихрен пък е художествен директор на Трип Колектив, свири на пианото, избира репертоара на групата и обявява песните със задушевен глас ("В следващата песен се пее за любов, раздяла и още нещо..."). Името му е такова, че не върви да му измисляш прякор - Вихрен Урумов си е достатъчно особено име. Е, не е чак като Свобода Боздуганова (Боди). Явно родителите на Свобода са се опитали чрез името й да олекотят тежката пра-българска фамилия. Вихрен съм чувал да го наричат "Вихро", но то не се брои - ако Вихрен беше студент във варненското МЕИ, щяха да го наричат "Вихрово-инерционен преобразувател". Той е завършен песимист - днес го чух да казва "По-лошо от това просто няма накъде." и после "Чарли, ти говори ли с когото трябва?". Мисля, че да е черноглед го дефинира по някакъв начин. Като магаренцето Йори. Иначе е много симпатичен тип, пак като магаренцето Йори. Вихрен ще стане известен, тъжен, и средно богат композитор на филмова музика. А на мен не знам какво ми стана от тия сайдери, но отивам да видя дали не са преместили тоалетната на друго място.
Там е още. В момента тече "бързата" част. Вихрен пее "Спиди Гонзалес", а певицата приглася с "Ляляля". Аз пък си взех трети сайдер. Певицата е красива, перверзно луничава и силно материално ориентирана. Първите неща, които ми каза бяха "Ти какво работиш?" и "Колко струва такъв телефон?". Май се пада сестра на едно от момчетата, така че ще се държа прилично. С нея се срещнахме малко по-рано, докато се разхождахме с Чарли из Хелзинки. Майка й пристигнала на гости, и двете се разхождаха по магазините. В първия момент се опитах да я поканя на кафе - както казах тя е красива и с лунички. Веднага си я представих с опашки и шарени чорапи как повдига кон с една ръка - като героинята от онази шведска книжка. Идеална за кафе. Но не успях да се включа в разговора, понеже тя напираше да се похвали на Чарли какви рокли си е купила. Страшни. Две. Виж. А майка й добави - "Надина трябва да се научи да харчи мъжките пари". Реших да пропусна идеята с кафето, и да поспестя мъжките си пари. А докато се разхождахме с Чарли, си направихме ето тази снимка:
Надина в момента пее Гершуин, и има хубав глас. Прощавам й материалната ориентираност. Ще се омъжи по любов за богат финландец, ще харчи парите му и ще повдига коня му. Както, междувпрочем, се случи с предишната певица на тази група - Теди Кацарова. Може би, истинската мисия на Трип Колектив е да осигурява красиви певици на богатите финландци. А аз къде се бутам при певиците, без мъжки пари и само с един гол кон. Освен това ми свършва третия сайдер и батерията на таблета. Много яко шоу беше. Вихро обяви последната песен със задушевен глас, и след малко ще се разотиваме по каютите. Пътем, разбира се, ще пусна още една вода.
06 Юли 2008
Шокад
Наскоро Комитата (и Стойчо) ^ писа една кратка история за малката си племенница. Племенницата предполагам е на Комитата, а не на Стойчо, но това предстои да се изясни.
След това си говорихме по ICQ с Енея Вородецки. За Енея трябва да напиша отделна публикация, но това - като остане време. *потрива ръце* ... *като муха*
С Енея решихме да направим верига от публикации за истории с малки деца. Аз направих даже анализ на подобните разкази ^ в стил Проп:
- Малко дете казва валиден израз А (заглавието на историята).
- (опционално) Възрастен прави уместна и поучителна забележка, налице е сблъсък между детски мироглед и порядки.
- Малкото дете отговаря с логически правилен, но неконвенционален израз Б.
Енея обаче ми разказа една страшно психеделична история със леген пълен с олио, която сигурно ще ме преследва насън, и разбира се не се вмества в никаква схема на Проп. След това ми предложи заглавие за моята история, което ни хвърли с Проп в оркестъра. Аз обаче си държа на моето - "Шокад". Та, значи - "Шокад".
* * *
Майка ми беше купила по един шоколад на всяко дете, малко като инициативата One Laptop per Child. Сестра ми Анна си го запази - тогава тя беше на вълна "пазене" и беше в състояние да запази шоколад в продължение на 6 месеца. По-малката ми сестра, Максима, тогава на две, уважи шоколада на мига. Аз нещо се бях разсеял, и подходих към моя шоколад с известно закъснение.
Сега, пишейки това, се сещам, че всъщност много обичам да разопаковам шоколади. Има някакъв мистичен елемент в това действие - "и тогава, Атанас съблече своя шоколад, щото да познае вкуса му...". В блажения момент обаче, дотопурка Максима – както, подобно на дюстабанлии бягат малките деца – дум-дум-дум-дум-дум. Представете си налитащ индианец.
— Шокад! Шокад! Даййй! Дай шокад!
— Няма да говориш така на брат си – направих поучителна забележка аз – ще кажеш "Много ти се моля, ако обичаш, дай малко шоколад".
Всъщност, аз просто повторих като папагал вежливата форма, на която са ме научили. Това е то – възпитанието.
— Много самоля – каза Максима – Акобичаш... Дай ГАЯМО шокад!
01 Юли 2008
Мамка мууууууууууууу, научен подход.

Един дипломиран инженер като псува, псува научно, и оформя резултатите. Също така публикува екперименталната постановка:
for $a (0..60) {
$b='%D0%BC%D0%B0%D0%BC%D0%BA%D0%B0+%D0%BC'.'%D1%83'x $a;
$b=`graburl "http://www.google.com/search?hl=en&safe=off&q=$b"`;
if ($b=~m[Results <b>\d*?</b> - <b>\d*?</b> of (about )?<b>((\d|,)*?)</b>])
print 'мамка м'.'у' x $a."\t$a\t$b\n";
}
UPDATE: По сигнал от възмутени граждани (@t0d0r) оправих кода по-горе. Аз си го paste-нах най-прилежно, Blogger най-прилежно го сложил в тагове <pre>, и после Firefox най-прилежно изрендирал каквото помислил в кода ми за html таг. Трябваше да сменям острите скоби на >-и и <-и на ръка.
13 Май 2008
Стихове в цифри
Мишо, един от колегите, в коментар на предишна публикация, ми подхвърли идеята че известни стихове могат да се напишат като поредица от цифри. Оригиналната идея е (разбира се) на група съветски учени. Аз, понеже съм затрупан от работа, отделих половин час да опитам същото нещо. Оказа се съвсем нелека работа, трябва да се докарат стиховете и като ритмика, и - доколкото може - по звучене. Лудница. Не знам дали се получава, но ето едно известно стихотворение ^, дигитализирано:
12 7, 209,
63 1010.
1003, 1009
15 7 12 10.
Пароли
Института ^ в който работя в въвежда нова политика на сигурността. (Нали така се превежда "security policy"?). Според новата политика трябва да си сменяме паролите веднъж на 9 месеца, паролата не трябва да съдържа думи на фински и английски, трябва да има главни и малки букви, цифри, да е над 10 символа... всъщност списъкът е доста дълъг. Освен това, паролите за различните сървъри трябва да са различни - а всеки при нас има спретнат комплект от 4 различни акаунта за най-различни потайни и мистични мрежи.
Разбира се, колегите са изнервени. Особено колегата Слави - той е много изнервен. Колегата Слави вдига врява половин час, буча (варн. диал.), дудна (соф. диал.) и подробно ми обясни че той много мрази да си сменя паролата. Казах му, че аз пък съм извратен и си умирам да си я сменям, и вместо да бучи и дудне, да си я смени и той, понеже няма къде да ходи. Слави подудна още малко, експоненциално затихващо, и се захвана да мисли четири нови пароли.
Проблемът на Слави е, че трудно мисли наум. Когато много се концентрира, почва да вокализира действията си с компютъра - "селееект... копи... последната страница... [звук от колелце на мишка]... пейст... а!?". Аз по неволя го следя какво прави, и обикновено му подхвърлям през рамо - "ползвай пейст спешъл".
Когато измисля пароли с по 10 символа, Слави е също много концентриран, така че по неволя го следях какво прави. На английски има един израз "I couldn't help myself but to hear...", и си беше точно така. Първия му опит беше:
- qwerty12345
и разбира се не мина. Направо си представих как passwd му казва "е, ти май се е1а2аш с мен". Следващата му парола:
- sisadmdsebvgz
я отхвърли като несъдържаща цифри. И накрая
- namaikavi4pyti
беше отрязана прекалено подобна на предната му парола - не искам и да знам защо. Понеже имаше опасност Слави да забучи отново, реших да се намеся:
- Използвай нещо като ZBcdsivbgs1s.
- А как да го запомня това зъ-бъ-цъ-дъ? - Слави провери за геометрична зависимост върху клавиатурата. Зависимост, доколкото знам, няма. - Зъ-бъ-дъ-какво?
- ZBcdsivbgs1s. Означава "Зайченцето Бяло Цял Ден Си Играло В Близката Горичка Със една Сърничка".
На Слави му хареса идеята и се зае да мисли - "На Майка Ти... Да Ви Го...". След малко ми издекламира творението си (сигурен съм, че системният ни администратор е имал поне един кошмар, в който Слави декламира паролата си пред колеги). Разбира се, нищо не запомних - хубавото на такива пароли е, че дори чути веднъж, трудно се запомнят ако не е ясно какво е имал предвид автора. В този случай беше горе-долу ясно накъде бие автора, но пак нищо не запомних.
Но съм почти сигурен че започваше с "nmtvu...".

