Качването в самолет

По мои наблюдения, качването в самолет протича през следните обособени фази:
1. Висене. Повечето хора стоят седнали на седалките около гейта и гледат лаптопите си. FREE WIRELESS INTERNET никога не работи, а платения е 5 евро за 40 минути. Никой не цъка в интернет, но всеки иска да си покаже новия лаптоп и гледа тъпо в екрана. Няколко костюмара гледат тъпо в Word, и един - явно икономист - гледа тъпо в Excel. Останалата част са отпускари, който гледат тъпо визуализацията на Media Player. Гледането на DVD вече е демоде. Играенето на Solitaire е равносилно на социално самоубийство. Аз откачам от скука и си плащам интернета.
2. Очакване. Лелката на гейта кихва, и веднага няколко нервни добитъка стават и се нареждат на опашка. По някое време надписа на мониторите се сменя на "Go to gate" и половината пътници се скупчват на гейта в малко спретнато стадо. Следващите 15 минути прекарват прави, с чанти в ръце гледайки втренчено гишето. Аз цъкам в интернет.
3. Качване. Гейта отваря. Лелката казва "Уважаеми...", чува се всеобщ трясък от затваряне на лаптопи и всички рипват чевръсто. В момента, в който от високоговорителя се чува "...пътници..." всички са се накупчили, мучат и рият с крака водени от неистовото желание да се качат първи на самолета. За победителите обаче награди няма. Аз цъкам в интернет.
4. Донапълване. На опашката са останали седем-осем човека. Лелката напомня по уредбата, че гейта скоро ще затвори, и е време да се качваме. В далечния край на летището от duty-free-то излиза керван от 5 камили натоварени с хартиени торбички, и почва яко да се набира по трасето към гейта. Аз цъкам в интернет.
5. Потегляне. Лелката обява, че това е най-последно и финално повикване и който не се качи в самолета, ще му свалят багажа и ще го напляскат по дупето. Аз цъкам в интернет, тъй като съм употребил 35 минути от полагаемите ми се 40. Лелката ме поглежда злобно, и аз ставам и с небрежна походка минавам през гейта. Лелката обявява, че самолета е вече излетял, и който не е дошъл, много му здраве и да се яви с родителите си при директора.
6. Наистина потегляне. Всички сме в самолета и чакаме германците. Германците обаче са с билети бизнес класа и има си хас да не ги чакаме. Накрая на тях им писва да набиват филийки с хайвер във ВИП чакалнята и пристигат весели и червендалести. Може би са пили, а може и просто така да си изглеждат. Всички сядаме по местата, закопчаваме коланите, и през следващите 20 минути чакаме разрешение за излитане.

Денят на възраждането

По онова време трябва да съм бил пети клас. Пети клас се пише с римско V, отгоре и отдолу се слагат полегати черти, за да се знае, че е римска цифра, а не латинско V. После горе вдясно се прибавя едно кирилско В - защото бях пети "ве" клас. Атанас Боев, V^в клас, №2, дата в полето, "Работа в клас," и прочее глупости. "Работа в клас" се слага най-отгоре, за да придаде официалност на текста, нещо като да кажеш "Добър ден" на учителя или да правиш физ-зарядка преди часовете. Прилежните ученици пишеха "Работа в клас" с почти религиозно усърдие, аз написвах "Работа в к", и загивах от мързел. Мразех да пиша, но пък обичах да чета.
По онова време имаше някаква мода да се продават книги в час. Другарката по физическо беше особено активна, и от време на време в салона ни причакваше една пейка (дървена, стандартно "салон по физическо" изпълнение) с наредени отгоре й книги. "Хайде деца, изберете си книжка, може за вас самите, може някой да зарадвате, баба, дябо, братче, сестриче." Децата оставахме в пълен спек, досега сме се преобличали в шорти, бяла тениска и цвички, и сме се настървили за тичане, викане и скубане на женки, и изведнъж - изберете си книжка! Номерът беше, че можем да си вземем книжката сега, а парите да донесем утре. Много нечестен номер, понеже като се приберат децата с избраната, и вече поомачкана книжка, баба и дядо няма къде да ходят, освен да се зарадват и да я платят. Или, да не се зарадват, да дърпат уши и пак да я платят.

Коварната другарка (Деянова ли се казваше, или това беше името на майора от филма) използваше подли милиционерски похвати - "Хайде сега, Атанасе, знам те, че много четеш, стани и си вземи книжка, за да дадеш пример на другарчетата си". И Атанас, който много чете, но мрази да пише "Работа в клас" става и си взима книжка, давайки пример на другарчетата си. Ама Атанас не е прост. Атанас си взима една голяма, дебела книга с адски як космонавт на предната корица, и надпис 5лв. на задната. Лудница. Като се прибрах, родителите ми бяха леко в шах. Хем е добре детето да чете, хем обичаме фантастика, хем не сме предвидили да се появи с книга за 5лв. без да предупреди. Не ми се караха, обаче. Майка ми каза "за сметка на това ще ти намалим парите за еди-какво-си", а татко ми каза "да не съм те видял да я захвърлиш непрочетена", но книгата беше връхта, и я прочетох. После баща ми я прочете, и после майка ми. Оттогава аз съм я чел 5-6 пъти, и татко ми сигурно поне 2-3. "Прогресори и Странници", Братя Стугацки, Аркадий и Борис.

Всичко добре, но следващият път ме прецакаха. Другарката майор докара някаква изпаднала колекция от "имаме останали в склада, виж там пробутай на децата" книги. "Ние имаме там внедрен агент, той ще пласира стоката, а има и един зарибен Атанас, дето купува на едро". И Атанас пак си взима книжка и дава пример на децата. Колекцията беше пълна скръб, но имаше една Галактика (ако не знаете какво е Галактика, къш от блога ми). Галактиката обаче, и тя скръб. Автора японец, и на корицата - някакви яйца. Нула космонавти. Нула космически кораби. Нула бластери. Абе, все едно "Второто пришествие на марсианците" или "Сърцето в картонена кутия". Провал¹.

По-големият провал дойде вкъщи. Баща ми се случи да е изморен и нервиран. Кара ми се. "Не стига че за втори път ми носиш книга, без да си питал, а мисля че се разбрахме вече за това, а отгоре на това вече я имаме!". Клетият ми изморен татко, къде ти помни той какви Галактики имаме, аз ги знам всичките наизуст. Народът на моретата, Двойната звезда, Завръщане от звездите, Среща с Рама... "Объркал си се, нямаме я!", казах му, "нямаме я изобщо". "Не само че я имаме, ами сега ще ти я намеря в библиотеката и ще ти хвърля един бой!". "Хайде да видим!", казах аз, зарадван от възможността да покажа на баща си, че съм прав.

Библиотеката ни не е съвсем подредена, поне тогава не беше. Ние сме голямо семейство четци, всеки взима и слага където намери за добре. После майка ми ходи след нас като слугиня и подрежда. Абе, не случайно мразя да пиша "работа в клас". Така че търсенето отне известно време и сумтене. Когато в нашето семейство някой търси нещо, всички останали знаят по-добре от него къде да го намерят, и се скупчват отгоре му със стръвното желание да намерят нещото първи. Освен това, за да се докаже липсващ елемент в колекция, е необходимо пълно изброяване на елементите, задължително със сумтене.

Всъщност, книгата я открих аз. Не само че я открих, ами и казах "А!". С което веднага си навлякох погледите, вниманието и гнева на останалите търсачи. Не само че бах открил книгата първи, ами и стоях с "цялата си наглост", и се чудех, че я имаме. Пълно поражение, гейм, сет и мач. Баща ми обаче не ми хвърли бой - срама, че сме имали Галактика за която не знаех ми беше достатъчен. Освен всичко друго, книгата беше идиотска, така и никога не я прочетох. Книга от библиотека Галактика, непрочетена от петокласник и бъдещ космонавт е доста лоша рецензия, като се замисля.

Един месец по-късно татко ми се върна от работа, не много уморен и направо в настроение. "Купил съм ви книги" каза, "има и една за Наско". Уха! Къде ми е книгата! Дай я насам! Книгата обаче беше "Денят на възраждането" със същите идиотски яйца на корицата. Майка ми много се смя. И аз се смях, и татко ми също. Когато в нашето семейство някой се смее, всички останали се скупчват отгоре му и се смеят и те. После татко ми почва да прави още смешки и се смеем доста време.

Най-интересното обаче е, че няколко месеца по-късно татко ми донесе още един Ден на възраждането. Напълно ме затапи. Станаха ни общо четири. На рафта с Галактиките ни ярко изпъкваха четири жълто-зелени гръбчета - Денят на възраждането, Денят на възраждането, Денят на възраждането, Денят на възраждането, Замъкът на Лорд Валънтайн - І. Известно време се опитвахме да ги пробутаме на разни хора, но всичики я имаха, или не я искаха. "Ти нали четеш фантастика, искаш една книга с яйца на корицата?" "Не, благодаря". Или - "Мамо, канен съм на рожден ден, какво да занеса?" "Кой, Явор ли, занеси му един Ден на възраждането". Въпреки всичките ни усилия, двайсет години по-късно все още имаме поне два Дни на възраждането вкъщи. Явно не ставаме за другарки по физическо.

Всъщност за историята се сетих преди седмица. Сиси, моята скъпа съпруга, учеше за изпити и бях решил да й сготвя яйца със сирене. Това е едно от малкото неща които мога да готвя, но за сметка на това съм много задобрял и ги правя страхотни. Прибрах се от работа не много уморен, направо в настроение, с един картон яйца и пакет сирене. Сиси ми каза, че в хладилника имаме два картона яйца, два и половина пакета сирене, и настояваше, че всичките съм ги купувал аз. "Чакай да ти разкажа историята за Денят на възраждането", казах й.

Сиси се скупчи отгоре ми и се посмяхме. После аз правих още смешки и се смяхме доста време.

---

¹ Абе, чудих се, дали да я линкна тази дума към сайта на правителството, какъвто google bomb тече в момента. Обаче, чудя ви се, като смените правителството как ще го отлинкнете и отбомбите това?

Колектива ме хвърли в джаза

Всичко е почти идеално, само да не бяха белите финландски нощи или да имаше завеси в бара.

Намирам се на голям пътнически кораб (лайнер е някак неприлична дума). Корабът пътува от Хелзинки за Стокхолм, на кърмата му има бар, и през панорамния прозорец се вижда пътеката отиваща си зад кораба вода. Музиката е някаква виолетова магия. Аз съм седнал в бара, пия сайдер, и се правя че не забелязвам наточените руси финландки на съседната маса. В същото време Trip Collective размазват публиката (малко колхозен привкус има думата "колектив", но като сложиш "трип" отпред и всичко се оправя). Първата част беше адски хубав lounge jazz, който направо ме разтопи и ме накара да съжалявам, че не съм си поръчал уиски със фъстъци. След почивката обаче Трип подкараха задължителните за такъв кораб валсове и моя сайдер вече почна да се вписва - все пак възрастните граждани съставят 90% от посетителите на такива кораби. И в момента "пенсиите" куфеят така, както ние ще куфеем на Нирвана като се пенсионираме. Всъщност не, не са пенсии, пенсиите стоят по пейките пред блоковете. Тези които куфеят в нощен бар плаващ между Хелзинки и Стокхолм са "възрастни граждани".

Междувременно финките си заминаха, и дойде една сладка китайка. Китайките ми харесват, понеже са затрогващо дребосъчести и винаги усмихнати. Всъщност приятелката ми е синеока като финландка и дребосъчеста и усмихната като китайка. Аз съм един щастлив човек. А сайдера ми свърши и трябва да си взема още един. Къде са им тоалетните на тоя кораб?

Така-а-а, сайдер. Я, и китайката заминала. Голямо текучество има в тоя бар. Трип свирят един от известните валсове на Щраус - не знам точно кой, според мен всичките му валсове си приличат като песни на Модърн Токинг. Възрастните граждани танцуват, а младите граждани са заети да показват, че нямат нищо общо с тази музика. Както си му е редът. Тромпета леко изпъква на преден план, но като цяло ефекта е много добър. Я да го видя тоя сайдер, да не изветря?

Музиката леко ми навява спомени за ресторант "Димят" във Варна. И всъщност, това въобще не е случайно - варненските групи имат дългогодишен опит в забавляването на руски, германски и всякакви туристи. Мисля, че спокойно можем да говорим за варненска ресторантска школа в музиката. А възрастните граждани танцуващи тук най-вероятно са се наливали с евтина водка на Слънчев Бряг в младините си. Затова си е напълно закономерно варненци да създават настроението до Стокхолм и назад.

За три от момчетата съм сигурен, че са от Варна, за останалите не знам. Чарли (казва се Чавдар, но в силовите групировки и във варненската музикална гимназия без прякор не може) ми е съученик от 3-ти клас. Тогава аз свирих на китара, а Чарли - на фагот. После аз зарязах китарата, на фагот не просвирих, а Чарли стана професионален китарист, най-добрия, които познавам (познавам още един, по-лош!). Той е спояващият елемент в групата, като Ръсти в Бандата на Оушън. Към него се обръщат за "уреждане на въпрос", той се обажда, организира, намира, и събужда по телефона. Предполагам, пак той изглажда вътрешните противоречия в групата. Чарли ще има звукозаписна компания и ще печели големи пари.

Барабаниста на групата, Сашо (той не е от музикалната гимназия и няма проблем да е просто Сашо) ми е съученик от гимназията. Сашо е... никой не го знае точно какъв е. Сашо е мълчалив и потаен. Идеалният материал за финландец. Иначе се казва Александър, в това съм сигурен, понеже той беше първи номер в класа, аз втори, и стояхме заедно в часовете по математика и биология. Подреждането по номера се прави, за да не говорят учениците в час, и Сашо беше доказателство - все ми казваше да не му говоря в час, мълчеше и той, и само топуркаше с крака солови партии под чина. Всъщност сега, като се замисля, не съм толкова сигурен, че се е казвал Александър - може това да е било някакъв конспиративен ход. Сашо ще се ожени за бивш фотомодел, ще отвори ресторант, и никой няма да го знае точно колко печели. Дори и данъчните. А на мен пак ми свърши сайдера и ми се ходи до едното място.

Междувременно Трип са се върнали в джаза. Много са добри, заслужават повече от кораб. Вихрен, клавириста, го познавам чрез Чарли. Май бяха в един клас в гимназията, не знам, но със сигурност в един набор. Третия ми познат от набора, Страцимир в момента бил художествен директор на операта в Арканзас. Вихрен пък е художествен директор на Трип Колектив, свири на пианото, избира репертоара на групата и обявява песните със задушевен глас ("В следващата песен се пее за любов, раздяла и още нещо..."). Името му е такова, че не върви да му измисляш прякор - Вихрен Урумов си е достатъчно особено име. Е, не е чак като Свобода Боздуганова (Боди). Явно родителите на Свобода са се опитали чрез името й да олекотят тежката пра-българска фамилия. Вихрен съм чувал да го наричат "Вихро", но то не се брои - ако Вихрен беше студент във варненското МЕИ, щяха да го наричат "Вихрово-инерционен преобразувател". Той е завършен песимист - днес го чух да казва "По-лошо от това просто няма накъде." и после "Чарли, ти говори ли с когото трябва?". Мисля, че да е черноглед го дефинира по някакъв начин. Като магаренцето Йори. Иначе е много симпатичен тип, пак като магаренцето Йори. Вихрен ще стане известен, тъжен, и средно богат композитор на филмова музика. А на мен не знам какво ми стана от тия сайдери, но отивам да видя дали не са преместили тоалетната на друго място.

Там е още. В момента тече "бързата" част. Вихрен пее "Спиди Гонзалес", а певицата приглася с "Ляляля". Аз пък си взех трети сайдер. Певицата е красива, перверзно луничава и силно материално ориентирана. Първите неща, които ми каза бяха "Ти какво работиш?" и "Колко струва такъв телефон?". Май се пада сестра на едно от момчетата, така че ще се държа прилично. С нея се срещнахме малко по-рано, докато се разхождахме с Чарли из Хелзинки. Майка й пристигнала на гости, и двете се разхождаха по магазините. В първия момент се опитах да я поканя на кафе - както казах тя е красива и с лунички. Веднага си я представих с опашки и шарени чорапи как повдига кон с една ръка - като героинята от онази шведска книжка. Идеална за кафе. Но не успях да се включа в разговора, понеже тя напираше да се похвали на Чарли какви рокли си е купила. Страшни. Две. Виж. А майка й добави - "Надина трябва да се научи да харчи мъжките пари". Реших да пропусна идеята с кафето, и да поспестя мъжките си пари. А докато се разхождахме с Чарли, си направихме ето тази снимка:

Надина в момента пее Гершуин, и има хубав глас. Прощавам й материалната ориентираност. Ще се омъжи по любов за богат финландец, ще харчи парите му и ще повдига коня му. Както, междувпрочем, се случи с предишната певица на тази група - Теди Кацарова. Може би, истинската мисия на Трип Колектив е да осигурява красиви певици на богатите финландци. А аз къде се бутам при певиците, без мъжки пари и само с един гол кон. Освен това ми свършва третия сайдер и батерията на таблета. Много яко шоу беше. Вихро обяви последната песен със задушевен глас, и след малко ще се разотиваме по каютите. Пътем, разбира се, ще пусна още една вода.

Шокад

Наскоро Комитата (и Стойчо) ^ писа една кратка история за малката си племенница. Племенницата предполагам е на Комитата, а не на Стойчо, но това предстои да се изясни.

След това си говорихме по ICQ с Енея Вородецки. За Енея трябва да напиша отделна публикация, но това - като остане време. *потрива ръце* ... *като муха*

С Енея решихме да направим верига от публикации за истории с малки деца. Аз направих даже анализ на подобните разкази ^ в стил Проп:

1. Малко дете казва валиден израз А (заглавието на историята).
2. (опционално) Възрастен прави уместна и поучителна забележка, налице е сблъсък между детски мироглед и порядки.
3. Малкото дете отговаря с логически правилен, но неконвенционален израз Б.

Енея обаче ми разказа една страшно психеделична история със леген пълен с олио, която сигурно ще ме преследва насън, и разбира се не се вмества в никаква схема на Проп. След това ми предложи заглавие за моята история, което ни хвърли с Проп в оркестъра. Аз обаче си държа на моето - "Шокад". Та, значи - "Шокад".

* * *

Майка ми беше купила по един шоколад на всяко дете, малко като инициативата One Laptop per Child. Сестра ми Анна си го запази - тогава тя беше на вълна "пазене" и беше в състояние да запази шоколад в продължение на 6 месеца. По-малката ми сестра, Максима, тогава на две, уважи шоколада на мига. Аз нещо се бях разсеял, и подходих към моя шоколад с известно закъснение.

Сега, пишейки това, се сещам, че всъщност много обичам да разопаковам шоколади. Има някакъв мистичен елемент в това действие - "и тогава, Атанас съблече своя шоколад, щото да познае вкуса му...". В блажения момент обаче, дотопурка Максима – както, подобно на дюстабанлии бягат малките деца – дум-дум-дум-дум-дум. Представете си налитащ индианец.

— Шокад! Шокад! Даййй! Дай шокад!

— Няма да говориш така на брат си – направих поучителна забележка аз – ще кажеш "Много ти се моля, ако обичаш, дай малко шоколад".

Всъщност, аз просто повторих като папагал вежливата форма, на която са ме научили. Това е то – възпитанието.

— Много самоля – каза Максима – Акобичаш... Дай ГАЯМО шокад!

Мамка мууууууууууууу, научен подход.

Един дипломиран инженер като псува, псува научно, и оформя резултатите. Също така публикува екперименталната постановка:

for $a (0..60) {
$b='%D0%BC%D0%B0%D0%BC%D0%BA%D0%B0+%D0%BC'.'%D1%83'x $a;
$b=`graburl "http://www.google.com/search?hl=en&safe=off&q=$b"`;
if ($b=~m[Results <b>\d*?</b> - <b>\d*?</b> of (about )?<b>((\d|,)*?)</b>])
print 'мамка м'.'у' x $a."\t$a\t$b\n";
}

UPDATE: По сигнал от възмутени граждани (@t0d0r) оправих кода по-горе. Аз си го paste-нах най-прилежно, Blogger най-прилежно го сложил в тагове <pre>, и после Firefox най-прилежно изрендирал каквото помислил в кода ми за html таг. Трябваше да сменям острите скоби на &gt-и и &lt-и на ръка.

Стихове в цифри

Мишо, един от колегите, в коментар на предишна публикация, ми подхвърли идеята че известни стихове могат да се напишат като поредица от цифри. Оригиналната идея е (разбира се) на група съветски учени. Аз, понеже съм затрупан от работа, отделих половин час да опитам същото нещо. Оказа се съвсем нелека работа, трябва да се докарат стиховете и като ритмика, и - доколкото може - по звучене. Лудница. Не знам дали се получава, но ето едно известно стихотворение ^, дигитализирано:

12 7, 209,
63 1010.
1003, 1009
15 7 12 10.

Пароли

  Института ^ в който работя в въвежда нова политика на сигурността. (Нали така се превежда "security policy"?). Според новата политика трябва да си сменяме паролите веднъж на 9 месеца, паролата не трябва да съдържа думи на фински и английски, трябва да има главни и малки букви, цифри, да е над 10 символа... всъщност списъкът е доста дълъг. Освен това, паролите за различните сървъри трябва да са различни - а всеки при нас има спретнат комплект от 4 различни акаунта за най-различни потайни и мистични мрежи.

Разбира се, колегите са изнервени. Особено колегата Слави - той е много изнервен. Колегата Слави вдига врява половин час, буча (варн. диал.), дудна (соф. диал.) и подробно ми обясни че той много мрази да си сменя паролата. Казах му, че аз пък съм извратен и си умирам да си я сменям, и вместо да бучи и дудне, да си я смени и той, понеже няма къде да ходи. Слави подудна още малко, експоненциално затихващо, и се захвана да мисли четири нови пароли.

Проблемът на Слави е, че трудно мисли наум. Когато много се концентрира, почва да вокализира действията си с компютъра - "селееект... копи... последната страница... [звук от колелце на мишка]... пейст... а!?". Аз по неволя го следя какво прави, и обикновено му подхвърлям през рамо - "ползвай пейст спешъл".

Когато измисля пароли с по 10 символа, Слави е също много концентриран, така че по неволя го следях какво прави. На английски има един израз "I couldn't help myself but to hear...", и си беше точно така. Първия му опит беше:

• qwerty12345

и разбира се не мина. Направо си представих как passwd му казва "е, ти май се е1а2аш с мен". Следващата му парола:

• sisadmdsebvgz

я отхвърли като несъдържаща цифри. И накрая

• namaikavi4pyti

беше отрязана прекалено подобна на предната му парола - не искам и да знам защо. Понеже имаше опасност Слави да забучи отново, реших да се намеся:

- Използвай нещо като ZBcdsivbgs1s.

- А как да го запомня това зъ-бъ-цъ-дъ? - Слави провери за геометрична зависимост върху клавиатурата. Зависимост, доколкото знам, няма. - Зъ-бъ-дъ-какво?

- ZBcdsivbgs1s. Означава "Зайченцето Бяло Цял Ден Си Играло В Близката Горичка Със една Сърничка".

На Слави му хареса идеята и се зае да мисли - "На Майка Ти... Да Ви Го...". След малко ми издекламира творението си (сигурен съм, че системният ни администратор е имал поне един кошмар, в който Слави декламира паролата си пред колеги). Разбира се, нищо не запомних - хубавото на такива пароли е, че дори чути веднъж, трудно се запомнят ако не е ясно какво е имал предвид автора. В този случай беше горе-долу ясно накъде бие автора, но пак нищо не запомних.

Но съм почти сигурен че започваше с "nmtvu...".