Наскоро Комитата (и Стойчо) писа една кратка история за малката си племенница. Племенницата предполагам е на Комитата, а не на Стойчо, но това предстои да се изясни.
След това си говорихме по ICQ с Енея Вородецки. За Енея трябва да напиша отделна публикация, но това - като остане време. Pешихме да направим верига от публикации за истории с малки деца. Аз направих даже анализ на подобните разкази в стил Проп:
- Малко дете казва валиден израз А (заглавието на историята).
- (опционално) Възрастен прави уместна и поучителна забележка, налице е сблъсък между детски мироглед и порядки.
- Малкото дете отговаря с логически правилен, но неконвенционален израз Б.
* * *
Майка ми беше купила по един шоколад на всяко дете, малко като инициативата One Laptop per Child. Сестра ми Анна си го запази - тогава тя беше на вълна "пазене" и беше в състояние да запази шоколад в продължение на 6 месеца. По-малката ми сестра, Максима, тогава на две, уважи шоколада на мига. Аз нещо се бях разсеял, и подходих към моя шоколад с известно закъснение.Сега, пишейки това, се сещам, че всъщност много обичам да разопаковам шоколади. Има някакъв мистичен елемент в това действие - "и тогава, Атанас съблече своя шоколад, щото да познае вкуса му...". В блажения момент обаче, дотопурка Максима – както, подобно на дюстабанлии бягат малките деца – дум-дум-дум-дум-дум. Представете си налитащ индианец.
— Шокад! Шокад! Даййй! Дай шокад!
— Няма да говориш така на брат си – направих поучителна забележка аз – ще кажеш "Много ти се моля, ако обичаш, дай малко шоколад".
Всъщност, аз просто повторих като папагал вежливата форма, на която са ме научили. Това е то – възпитанието.
— Много самоля – каза Максима – Акобичаш... Дай ГАЯМО шокад!
Публикации
1 коментара:
Племенницата е моя, не на Стойчо. В блога има още 3-4 истории с нея.
Публикуване на коментар